Приятели
Много бяха. Имах ги с дузина.
Скъпи, верни, на живот и смърт.
Днес ги гледам - шепа, неколцина.
Четри-пет на пръсти се броят.

Оредяха, все по оредяват.
В лесен час - безброй, но в мъчен, ах,
само тук-там още някой става
да ме подкрепи измежду тях.
Аз ли ги разгоних, те ли – мене?
Служба,пост - какво ни раздели?
Времето ли хората променя,
друго ли? Не знам. Но ме боли.
Може би през ситното решето
сее ни животецът така,
че остават само тези, дето
само в скръб подават си ръка?
Може би най-верните остават -
тези дето могат или не
да те пренесат и през жарава
с неопожарени рамене.
Много бяха. Шепа са. Къде ги?
Нищо, да са живи, да съм жив?
Гледам ги все във раменете, тегля:
само шест ми трябват, шест-
ковчегът да ми носят, без да им тежи!